Синът на Валентин Станчев – Ивайло, развива успешно съъздадената с Марти Иванов детско-юношеска футболна школа МФК Тича. Талантливите деца се представят успешно в първенствата, в които участват, а имат и международни победи и купи. Ето какво сподели той за читателите на „Арена Варна“.
– Здравей, Иво! Кога ти дойде идеята да станеш треньор?
– Винаги съм знаел, че един ден ще се занимавам с треньорство. Като дете много обичах да обръщам внимание на тактиките на големите отбори, системите и схемите им на игра. Опитвах се да стигна до различни изводи, като например защо даден футболист е оставен извън групата или защо друг не започва като титуляр. В училище на лист хартия чертаех състава за предстоящия турнир между класовете и т.н. В юношеските години започнах да чета и много по-дълбоко да обръщам внимание на тренировките, записвах си упражнения, доразвивах ги и така се стараех сам да подобрявам играта си. Впоследствие като видях, че няма да мога да достигна до футбол на високо ниво, реших да не се лутам в долните нива на футболната йерархия и подадох документи в Българската треньорска школа по футбол към БФС и ме приеха за първия лиценз – учител-треньор. Така с апетита идва и яденето.
– С какъв лиценз разполагаш в момента и какво ти позволява той? И имаш ли жеалние някой ден да се занимаваш с мъжки футбол?
– В момента имам валиден UEFA “B” лиценз. С него мога да работя навсякъде в Европа като треньор на деца и юноши без елитни групи, както и да бъда старши треньор във „В“ група и помощник в „Б“ група. Разбира се, това е и голямата ми цел за в бъдеще – да водя мъжки отбор. Но всичко с времето си. На този етап мисля, че има още какво да дам на децата, чувствам се полезен, всеотдаен съм в работата си и, разбира се, има какво още да уча. Искам всичко да става стъпка по стъпка, да не прескачам важни стадии в развитието си, за да мога, когато един ден ми се отдаде таква възможност или излезе подобно предложение, да бъда максимално подготвен.
– Кой положи основите, над които надграждаш в професията?
– Имах късмета и удоволствието по време на задължителните си стажове, докато карах треньорските курсове за придобиване на лиценз, да работя с изключителни треньори и специалисти. При първия се учих от Тодор Марев, живата легенда на Черно море, и неговите момчета от набор 2000 г., които тази година са се устремили към шампионската титла на България в Елитната група до 19 години. При втория стаж бях при настоящия директор на Академия „Лудогорец“ – Радослав Комитов, който тогава водеше също родените 2000 г., станали по онова време безапелационен шампион в Елитната група до 17 години. Даже за цял сезон не допуснаха нито една загуба. Г-н Марев, например, залага много на защитата, където мога да твърдя, че е направо професор, и разчита предимно на контраатаки. Докато при г-н Комитов се налага стил, подобен на този, изповядван от Пеп Гуардиола – с продължително притежание на топката и постоянни атаки. Така че и от двамата имаше много какво да се научи. Разликата между работата ми в момента и тази в професионалните клубове е главно в това, че все пак там се работи със селектирани деца, преминали кастинг и подбор. Благодарен съм им за шанса – както на треньорите, така и на клубовете. Много неща научих и се опитвам да ги прилагам ежедневно при работата с децата, както на терена така и извън него. Изчел съм и всички книги на най-големите емблеми в треньорството като Карло Анчелоти, Арсен Венгер, сър Алекс Фъргюсън, Йохан Кройф и др. като от всяка си открадвам по нещо полезно, което, разбира се, да е приложимо за нашите условия и стандарти.
– Вече имаш доста опит при работата с подрастващи? Трудно ли е да се работи с малки деца? Какви отговорности носи работата?
– Опитът наистина е от изключително значение. В началото, когато започвах първата си работа в ДФК Делфините, още не познавах спецификата на работата с най-малките, но бързо свикнах. След това последователно минах през отборите на ФК Одесос Варна и ФК Черноморец Балчик, където работих с юноши младша и старша възраст, което ми бе също много от полза, защото имах възможност да се сблъскам с момчета , които са на прага на мъжкия футбол. Вече почти от две години с Марти Иванов ръководим в екип МФК Тича Варна, където са и най-големите ми и значими успехи като треньор до сега. Със сигурност не е лесна работата с подрастващи. Мисля че основното при нашата работа е на първо място да обичаш футбола като цяло, а след това да обичаш и децата. Чувствам връзката си с децата като много силна и взаимна. Аз им вярвам, давам шанс на всяко дете да развие и разкрие пълния си потенциал, а те ми се доверяват и изпълняват моите идеи и препоръки.
– Разкажи ни малко повече за МФК Тича Варна. Можем да твърдим, че е една от най-проспериращите школи в града. Сподели пред какви трудности се изправя една частна школа като вашата?
– МФК Тича Варна е нещото, в което влагам цялата си енергия. С Марти Иванов се стремим непрекъснато да се развиваме и подобряваме и мисля, че доста бързо успяхме да наложим МФК Тича Варна като марка и всеки в града и страната изобщо да се съобразява с нас. През лятото с моите момчета, родени 2007г., с които спечелихме първенството за Футбол 7 в зона Варна, отстранихме отбора на Дунав Русе и така достигнахме до Държавното първенство, където мерихме сили с най-добрите 8 отбора в страната. Мисля, че се представихме на ниво като завършихме на 5-то място. В момента на Футбол 9 сме убедителен лидер 3 кръга преди края на надпреварата, като досега сме записали 15 победи в 15 мача. Спечелихме и 2 международни турнира. Мисля, че това е страхотна реклама и хората вече ни разпознават, непрекъснато получаваме покани за участие в различни турнири, а това е много важно за развитието на младите футболисти. Най-големите трудности пред школите като нашата е липсата на база и зависимостта от наеми на терени и зали, както и разходи по участие в първенства за съдии, делегати, охрана, доктор и т.н. Разчита се само на таксите и на странична помощ от хора или фирми, които помагат с пособия, топки или екипировка, за да не товарим родителите с допълнителни разходи. На един терен тренираме няколко школи едновременно. Другият основен проблем, който е съществувал винаги и може би ще го има вечно, са родителите. Но там темата е безкрайна и няма смисъл да я засягаме.
– Не може да не засегнем и темата за баща ти – футболистът от близкото минало Валентин Станчев. Той ли е в основата на това да решиш да се занимаваш с футбол?
– Първо, искам да кажа, че съм изключително горд от това, което е постигнал в кариерата си и живота като цяло. Винаги е бил пример за подражание на мен и моите приятели. Неслучайно където и да отидем в страната, хората го уважават. Помня, когато бях в първи клас и стъпих на стадион „Българска армия“, докато баща ми защитаваше цветовете на ЦСКА София и вкарваше гол след гол в турнира за Купата на УЕФА пред препълнените трибуни, скандирайки името му. Това беше и момента, в който буквално се влюбих във футбола като игра и от тогава нищо друго не ме интересуваше. Непрестанно следях какво се случва във вестниците, след години и спортните сайтове, гледах репортажи, следях трансферите в световен мащаб и т.н. Имало е уикенди, в които от сутрин до вечер гледах абсолютно всички мачове от всевъзможни първенства. Но като най-важен бих отбелязал факта, че той никога не ме е натискал или карал да тренирам.
Даже напротив – докато бях по-малък постоянно го питах кога ще ме запише да тренирам, а той казваше, че още ми е рано. Впоследствие, когато пораснах и вече тренирах активно, винаги ме е оставял да се оправям сам, за което съм му много благодарен. Никога не е идвал на тренировки да следи какво се случва, но това е защото на него му е ясно, че за тази работа там си има треньор. Не си е позволявал да се провиква по време на мач или след мач да ми се кара. Много пъти ми е споделял къде съм сгрешил и как е можело да отиграя по-добре дадена ситуация, но в рамките на нормалния тон, а и винаги е казвал: „Ще играеш така, както иска треньора!“ Никога не е имал амбицията да стана професионален футболист на всяка цена. Дори идеята да се занимавам с треньорство го изненада, но ме подкрепи както във всяко мое решение.
