Забавен футболен летопис: Фатална среща на зет и тъст национали

4

 

От книгата „Още футболни и други историйки“, автор Стефан Янев

Това рядко се случва, поне аз не съм чувал. А в историята, за която става дума, съм почти пряк участник, така да се каже.

Бях на трибуните на стадион „Васил Левски”, когато Тони Кръстев заби единствения гол във вратата на Италия и 16-годишните ни национали станаха европейски юношески шампиони за 1959 г. Капитанът Петър Величков, полудял от радост, хукна по пистата с купата на Европа! След него – целият отбор. Препълненият стадион ги заля с признателност и обич. Бяха ми връстници и малко им завиждах. В следващите десетина години се срещахме по терените, а с „белия” национал Пешо Величков, като халфове, сблъсъците ни бяха съвсем директни. Славистът беше джентълмен, не обръщаше внимание на дреболиите, четеше брилянтно играта и придаваше онзи техничен и приятен вид, който направи „Славия” един от най-силните ни тимове през 60-те години. Пешо игра в над 200 мача в първенството, стана вицешампион, спечели два пъти бронзовите медали и две купи на страната, записа 7 срещи в КНК. Беше повикан в 16 двубоя за националния отбор, с който игра на световните финали в Чили `62.

Русокосият хубавец беше любимец на разноцветни фенове, радваха му се и на „Герена”, и на „Армията”, и в провинцията, а на „Овча купел” го боготворяха. Беше галената рожба на „Славия”. Пешо заслужаваше цялата тази обич не само заради невероятния си талант, който го редеше до Георги Аспарухов-Гунди, Никола Котков, Митата Якимов, Жоро Соколов-Йогата, но и заради благия си характер. Не беше груб и заядлив нито на терена, нито извън него, усмивката му правеше още по-светло бялото лице. Мъж, обяснимо преследван от много жените, но за съжаление и от мъжки компанийки, ликвидатори на алкохола… Лесно и рано стана титуляр сред ласкатели и откровени пияндета, научиха го още в младите му години да не подбира питието и заведенията, да не виси на стрелките на часовника.

И срещна Наталия, гальовно наричана Ляля.

Яка мома, с къса коса, леко тип мъжкарана. Дъщерята на треньора ми в „Черно море” Лозан Коцев беше момиче непритеснително и с доказан патриотизъм – не сменяше нашенската ракия за чужд бълвоч! Забелязахме го, когато идваше на гости на баща си във Варна, а това зачести. И не отбягваше сбирките със съотборниците ми, с които лесно се сприятели. Лозан Коцев беше още тогава по европейски скроен мъж, може би защото беше учил в Швейцария, откъдето се беше прибрал като шампион с „Лозанспорт”. С шикозно копринено шалче, забодено в жилетката, с аристократично излъчване, столичанинът се сприятели с деятеля в „Черно море” и шампион с „Владислав” д-р Цветан Димитров, с един от най-модерните шивачи в града, мустакатия манекен Генов, и с още двама-трима известни и тачени варненци. Компанията имаше заковани сбирки и запазена маса в Морското казино. Уважаваха изисканите питиета, не пропускаха премиери на операта, което се приемаше от редовия фен със сериозна доза подозрителност към новия треньор. Лозан Коцев, за когото малцина край морето знаеха, че е бил играч на „ФК 13” и национал, а по-късно – треньор на столичните ВВС, „Червено знаме” и „Академик”, спечели нашето и на привържениците ни доверие с подобрената игра на отбора. Той ни учеше да владеем трайно топката и да я отнемаме бързо (превъзходно днес го прави „Барселона”!) с едно елементарно упражнение: на половината терен, без врати и вратари, два отбора от по десетина състезатели яростно се бореха за топката, а премията беше… кутия шоколадови бонбони! Но големият гъдел беше да победиш съперника с 40:30 паса, например. Този отбор на „Черно море” често решаваше титлата в шампионата на страната ни с победите си над столичните лидери. Спирам със сантиментите, за да не забравя да припомня, че Лозан Коцев беше треньор на младежкия национален отбор и на онзи „Берое”, който при първото си участие в турнира на УЕФА разгроми „Аустрия” – Виена, със 7:0 и 3:1 като гост. Тогава Петко Петков вкара половин дузина голове и виенчани го прибраха, за да стане шампион на Австрия. Силни бяха беройци и с Борис Киров, Евгени Янчовски, Димитър Димитров, Георги Белчев… После Лозан Коцев раздаваше опит и познания като лектор на ФИФА, че и като треньор в Судан, Гърция, Нигерия, Сингапур…

Там, в Сингапур, получил съдбоносна телеграма: „Татко, с Пешо се оженихме! Ляля.”

За новоизлюпените без неговото съгласие „дядо Лозко” беше наясно, че кръстник на тази двойка е алкохолът, който ги бе и сватосал. И отговорът до младоженците бил: „Бъдете живи и здрави! В къщата си не ви искам.” А къщата беше просторен апартамент на „Витошка” в столицата.

Но не този отказ бе причината кариерата на един от най-талантливите български футболисти да залинее тревожно и родната „Славия” да му обърне гръб. Пешо Величков заигра в бургаския „Черноморец”, после в „Добруджа”, после… Вече никой не се сещаше за онзи чаровен капитан с европейската купа над главата.

С Ляля се разделиха, тя бе изумена, че може да се пие седем дни в седмицата. Лозан Коцев удържа на думата си. А зет му, с когото почти не си говореха за футбол, продължи със старите си „приятели”. Земният му път привърши обидно рано – беше на 44 години…

А с Лозан Коцев за последно се видяхме на полувремето на някакъв мач на стадион „Васил Левски”, който коментирах по телевизията. Искрено се зарадвахме един на друг, а той притеснено помоли: „Кажи, че съм ти бил треньор… ” Беше останал без работа и явно трудно връзваше двата края. Изпълних молбата му. Това беше най-малкото, което можех да направя за един от най-интелигентните треньори във вековната история на „Черно море”.

 Очаквайте в четвъртък: Крадат медали, националният играе в… „А” РФГ