Автор: Стефан Янев, из книгата „Футболни и други историйки“
Отговорът на този популярен рефрен във футболния ни фолклор от 50-те години, беше: „Дончев и Дервенски!” С един от „предателите” – моя съгражданин и приятел Иван Дервенски, си пием кафето на шекерен лаф, правим си комплименти колко добре изглеждаме като пенсионери старша възраст, пожелавам на Дервена да прескочи 80-те лазарника като онази летва с окръжен рекорд на Варна. Беше истинско шоу, както днес му казват.
На Колодрума, където сега е Дворецът във Варна, се провеждаха окръжни състезания по лека атлетика. Като свърши първото полувреме на някакъв мач, прибирайки се в съблекалнята, вратарят на ВМС (настоящият Черно море) Иван Дервенски с леко засилване прелетя над летвата и се оказа, че е подобрил окръжния рекорд! Още по-забавното бе, че той брадяса до 20-годишнината си… Дервена се усмихва, приглажда остатъка от къдрици и разширява случката от Варна до републикански мащаби. „Докато гледахме републиканско първенство на стадион „В. Левски”, съотборниците ми от Левски ме провокираха, че сега е моментът да докажа окръжния си рекорд – оживява се варненецът. – Слязох при трапа, без шпайкове и загрявка, засилих се и – 192 сантиметра! За няколко минути бях републикански рекордьор! Белчев си върна титлата само след две минути, скочи 2 сантиметра повече от мен.”
Отличен лекоатлет, баскетболист и волейболист, Иван Дервенски изигра над 300 мача в емоционалната си футболна кариерата и десетина за националния отбор…
Отплеснах се, от ЕГН-то е. Та как стана „предателството” на Левски, питам Дервена: „Водехме на Славия 2:1. Гледам часовника на „Васил Левски”: остава минута и нещо до края на мача. По стария правилник мога да си играя с топката, както искам. Пуснах я на земята и… тя изчезна! Зад мен бил Цецо Милев, крилото им – 2:2! А водехме 2:0, тогава десният ни бек Петър Дончев направи автогол. На другия ден журналистът от в. „Стършел” Антон Антонов-Тонич написа „Кой предаде Левски”? Дончев и Дервенски!”… После идва да ми се извинява, но приказката си остана и публиката често я скандираше от трибуната.”
Отпиваме от изстиналото кафе, замезваме със спомени, няма как да подминем националния скандал с прословутия нивалин. Един от титулярите в сформираната „фирма за износ” бе вратарят Иван Дервенски. Той е категоричен: „Голямото ми премеждие с Левски бе историята с нивалина. Заминавахме за Гърция, разбрахме, че там много търсят нивалина. По различни начини се сдобихме с по няколко кутийки с капсули. Кой колкото имаше ги сложихме в моя сак. На Кулата митничарите се качиха в автобуса и свалиха моята чанта! Сякаш някой им беше казал… Питат какво има вътре, казвам: екипът, сухата храна и 3 кутийки нивалин. Те обърнаха сака, изпаднаха 17–18 кутийки. Казах, че не са мои. Но съотборниците ми не признаха, че има и техни. Попитах митничарите мога ли да поговоря с момчетата, те разрешиха. Пак попитаха кой друг има кутийки – мълчание… Не очаквах такова предателство, реших да поема всичко върху себе си. В това време влезе Стефан Абаджиев и каза, че има и негови. И когато някои помислиха, че проверката е свършила, набутаха кутийките си в джобовете. Но ги хванаха! Блажо Филипов беше единият. С него и Теко Абаджиев ни върнаха от границата до „изясняване на случая”. Това изясняване обаче трая много дълго – 57 дни в Софийската дирекция на милицията на Лъвов мост! 57 дни всеки божи ден ме разпитваха и караха да призная, че всичкият нивалин е мой, аз отказвах. Бях в една килия с първия ни европейски шампион по бокс Димитър Велинов, задържан за пренасяне на валута. Делото дочаках в Централния софийски затвор. Осъдиха ме на 6 месеца реална присъда, но при обжалването стана условна. Абаджиев – на по-малък срок. И тримата бяхме изключени завинаги от физкултурното движение. Но Борис Велчев (б.а. – дядото на сегашния главен прокурор) беше голям левскар и втори човек в йерархията на БКП и скоро ни опростиха наказанието, което продължи година и няколко месеца. Тогава се намеси и Пенчо Кубадински, който искаше в замяна на опрощаването да отида в Дунав – беше голяма клечка в партията и държавата. Предпочетох Добруджа, защото е само на 50 км от Варна. А първият ми мач в Добрич беше срещу бъдещия вицешампион Ботев (Пловдив), в състава му имаше бивши мои съотборници. Помня как една висока топка ме прехвърля и отива на главата на Гунди, сякаш допълнително се разтегнах и я улових с една ръка… Бихме 1:0.”
Замълчаваме, разлиствайки овехтелите спомени, ами да – къде по-весело завършва случаят по същото време с крилото на Славия Сашо Костов-Фанфана на връщане от Индонезия, където бе с „Б” отбора на страната. Един от класните зевзеци във футбола ни преминава митницата в София силно накуцвайки, с „подуто” коляно, грижовно превързано. Блюстителите на закона внимателно развиват бинтовете и вместо вода в коляното, евентуално, откриват дузина… часовници! „Нищо не знам! – вдигнал невинно ръце Фанфана. – Последно масажистът се занимаваше с коляното ми, той го бинтова… Търсете него.”
Какво унижение беше в онова соцвреме! Нямахме право да изнесем долар, да внесем подарък за децата си… Клатим по пенсионерски глави с Иван Дервенски, но не съжаляваме, че сме играли футбол във времето на Борис Велчев и Пенчо Кубадински, на Стефан Божков и Иван Колев, на Георги Найденов и Кирил Ракаров, на Теко Абаджиев и Христо Илиев-Патрата, на Гунди и Митата Якимов…
Очаквайте в понеделник (09.07) – …И българският кожух. Една история за „дружбата“ между немски рефер и родната ни федерация от далечната 1987 г.