Симеон Илиев: Винаги съм имал една мечта като спортист – да стана шампион с Черно море

245

Симеон Илиев се влюбва в баскетбола в родния Русе. Привлечен е в детско-юношеската школа на „Черно море Тича“, след като талантът му е забелязан от настоящия треньор на мъжете  Галин Стоянов – Патрика. В България е играл още за отборите на „Дунав“ и „Рилски спортист“, а в чужбина е защитавал цветовете на гръцкия „Кавала“, австрийския „Фюрстенфелд Пантърс“ и френския „Юнион Сент Мари Мец“. През настоящия сезон отново е играч на „Черно море Тича“ и работи отново с треньора, открил го за големия спорт. За щастието да се завърнеш на място, където те ценят, за амбициите, с отбора, който обича, разказа Симеон Илиев в рубриката „На спортна вълна“.

Автор: Полина Петрова, Агенция “Черно море”

– Доволен ли си от представянето на „Черно море Тича“ в шампионата до момента?

– Доволен съм от работата, която се върши в отбора. Резултатите винаги може да са по-добри, разбира се, на всеки му се иска да е така…

–  Защо реши да се върнеш в „Черно море Тича“ в началото на сезона?

– Аз съм юноша на този клуб, тук е моят втори дом. Имах разговори с ръководството и треньора през лятото, тъй като исках да остана в България след предишния сезон, който прекарах във Франция. С Галин Стоянов съм работил и преди, но не бях имал възможността той да е старши треньор, а аз състезател в мъжкия тим. Харесвам начина му на работа, харесвам съотборниците си в „Черно море Тича“ и обстановката тук и това беше основната причина да се върна.

– Кои ще са отборите, които ще си оспорват титлата според теб?

– Първите четири отбора в класирането в момента – „Левски“, „Балкан“ (Ботевград), „Берое“ и „Рилски спортист“ (Самоков) разполагат с най-силни състави тази година, в тях има най-голям брой национални състезатели и най-скъпи чужденци и мисля, че битката за първото място ще е между тях.

– Кое е решаващо за победата в един мач?

– Много са факторите, в България особено всичко е от значение, дори домакинството. Всеки отбор играе доста по-силно у дома, пред собствена публика, в своята зала. Важни за победата са добрата подготовка преди мач и класата на играчите, разбира се, но от значение е и това как е комплектован отборът. Случвало се е да има отбори с много силни състезатели като единици, но когато те не се допълват и няма химия между тях на игрището, нещата не се получават.

– Как се изгражда добрият колектив в един отбор?

– Треньорът и ръководството комплектоват отборите и е важно, когато вземат играчи, особено от чужбина, да се интересуват не само от показателите в играта им, но и да потърсят информация за техните характери, дали се вписват в екип. Добри играчи има много, но трудно наистина се изгражда отбор. Колективът е съвкупност от характери и един треньор трябва да познава много добре състезателите си, за да може да го изгради.

– Ти самият защо избра баскетбола и кога започна?

– Аз съм от волейболно семейство, майка ми е била добра волейболистка, по-големият ми брат също беше волейболист доскоро. От малък съм по залите. Роден съм в Русе и там има две основни зали в зала „Дунав“ – за волейбол и за баскетбол. Когато майка ми ме вземаше със себе си да гледам волейболни тренировки, аз винаги бягах в другата зала да гледам баскетбол. От малък имам по-голяма страст към този спорт. Уважавам волейбола, но в баскетбола се влюбих от дете.

– С какво те грабна и какви качества разви у теб впоследствие?

– Спортът развива страшно много качества. Учи на работа в екип, на целенасоченост, учи те, че трябва да работиш здраво, за да се развиеш не само в силните, но и в слабите си черти. Спортът както може да те носи на гребена на вълната след всяка победа, така в следващия момент при една загуба може да те забие ниско долу, да си разочарован, а това изгражда характери.

– Спомняш ли си първата си тренировка и първия мач?

– Първата си тренировка я помня много добре (смее се…) Понеже на моята възраст нямаше още момчешки отбор, аз започнах да тренирам с момичета, защото нямаше друга група. На първата си тренировка изобщо нямах представа от баскетболните термини. Треньорът се опитваше да ми обясни как трябва да топна веднъж топката и да направя две крачки, дори не знаех какво означава дрибъл. Беше доста забавно, сигурно затова съм я запомнил първата тренировка. След една-две години вече имаше отбор за момчета на моята възраст, тогава изиграх и първия си мач. Първият ми сериозен треньор беше Руслан Русев.

– Кога и как попадна в „Черно море Тича“?

– В „Черно море“ попаднах, когато бях 15-годишен. Точно настоящият треньор на мъжете Галин Стоянов ме забеляза тогава. Юношеските отбори на Русе и Варна са в една зона и често играехме един срещу друг. Той ме е забелязал по време на тези мачове, не знам как е преценил, че ще стана добър баскетболист и че имам потенциал. Спомням си, че беше първият, който наистина повярва в мен. Няма да забравя как едно лято получих съобщение от него, в което ме питаше дали искам да дойда в „Черно море“. Аз много добре знаех, че както тогава, така и сега това е най-добрата школа в България, от която излизат най-много таланти, условията са чудесни, а треньорите са най-добрите. За мен беше като сбъдната мечта да попадна тук. Когато получих съобщението от Патрика, веднага отидох при майка ми много ентусиазиран и й заявих – заминавам за Варна! Дойдох първо на проби, след една седмица ме харесаха и ме поканиха да остана в школата. Така започна престоят ми в „Черно море“.

– Кое е най-важното, което научи от треньорите си през годините?

– Работил съм с много треньори, всеки ме е научил на нещо, но най-важни за моето развитие бяха Галин Стоянов, Петко Делев и Любомир Минчев. Те ме превърнаха в истински професионалист, научиха ме да работя здраво и да се развивам в спорта, да не се задоволявам с моментните резултати, каквито и да са те, винаги да съм фокусиран върху това, което предстои.

– Кои са най-скъпите за теб успехи, които си постигнал?

– Най-ценното ми постижение като юноша беше, когато станахме републикански шампиони в Самоков. Година по-рано загубихме титлата във Варна и това ни тежеше, но успяхме да вземем реванш. При мъжете най-големият ми успех е финалът за Купата в София, който играхме преди шест години. За съжаление, не успяхме да го спечелим, загубихме с три точки, но това до момента е най-значимото ми постижение при мъжете. Оттогава не съм имал възможност да играя финал, нито за първенството, нито за купата, но се надявам, че най-доброто предстои тепърва.

– Какво ти даде и какво ти отне решението да се посветиш на баскетбола?

– Аз не мисля за това какво ми отнема, гледам да се съсредоточа върху позитивната страна, вече изброих всичко, на което ме е научил спортът. Баскетболът ми даде много познанства и приятелства, които ще останат и след като прекратя активната си кариера.

– Какво е за теб да защитаваш цветовете на България и какво трябва да се направи, за да се подобри нивото на баскетбола у нас?

– За мен винаги е било огромна чест и гордост да представям България. Бил съм с юношеския национален отбор на две европейски първенства, попадал съм и в мъжкия тим. А какво трябва да се промени според мен, за да се повиши нивото на баскетбола у нас – мисля, че трябва да се започне от основата на пирамидата, да се инвестира повече в детско-юношеските школи, в развитието на треньорите, които работят с подрастващи, да им бъдат създадени много по-добри условия, да са спокойни и да виждат, че това, което правят, се цени, защото реално от тях зависи бъдещето на баскетбола у нас – ще има ли добри играчи, които да вдигат нивото, или не. Според мен би трябвало да се инвестира повече в правенето на по-малки съоръжения, по-компактни, в които да тренират юношите, отколкото да се строят огромни зали, където е скъпо за юношите да играят, а няма и толкова мъжки отбори, които да ги ползват. Виждате в последните години колко големи зали се построиха навсякъде, а на практика няма кой да играе в тях. Ако се инвестира в развитието на юношите и треньорите, убеден съм, че това ще даде резултат. Разбира се, трябва да мине време, да се сменят поколенията, за да се усети ефектът, но това според мен е най-важното.

– В кое от първенствата, в които си играл, се чувстваше най-добре?

– В България! Когато си в чужбина, е съвсем различно. Там има повече напрежение, тъй като ти си чужденецът, от който се очаква да вдига нивото на отбора. Трябва да си постоянен, нямаш право на слаби изяви, защото всички те следят под лупа. Не че в България не е така, но когато си чужденец, е различно, очакванията към теб в такъв случай винаги са завишени.

– Трудностите, с които те сблъска спортът…

– Може би несигурността… Несигурността за това какво може да се случи утре, дали най-малкото падане няма да ти причини контузия, която да се отрази на цялата ти кариера. Както всичко върви добре и изведнъж една контузия преобръща всичко, оставаш без отбор известно време, а конкуренцията е голяма, все повече се увеличава броят на чужденците в родните отбори…

– Сега, когато вече знаеш какво е, ако имаш възможност да се върнеш назад, би ли поел отново по същия път?

– О, да! Аз не съжалявам за нито едно решение, което съм взел през живота си. Убеден съм, че човек дори да прави грешки, от тях само може да се поучи и да извлече позитивното. Съмнявам се, че има човек, чийто живот е преминал перфектно, плавно, без никакви затруднения, но всъщност те изграждат характера.

– За какво мечтаеш оттук нататък – в личен и професионален план?

– Единственото, което си пожелавам в личен план, е здраве – за мен, за семейството ми, за всички близки и познати. Като спортист винаги съм имал една мечта – да стана шампион, и то с „Черно море“.